Автобиографично... 4

Аз нищо по-вълнуващо не зная

от синята примамност на Безкрая

и тайните зад хоризонта скрити,

където люби Вятърът вълните!...

Да изживея дивната магия

самият станах някога стихия –

пребродих далнините, необгледните,

в реалността повярвал на легендите.

Животът си превърнах в път безкраен

и нямаше във него миг случаен,

във който там в Стихиите унесен

да не вибрирам с бурите понесен.

То беше тържество на сетивата

и се разтварях аз из Необята,

а в нóщи от Страстта не укротени –

нощувах и при морските сирени...

В магията на Южннте морета

развял платна на чувствена корвета

все търсех и неизживяни óще

очакващи ме с нежна нѐга нóщи...

А в тайнството на островните палми

долавях ли небесни тихи псалми

и Любовта безумна бе потребност:

на Първо място в скáлата за ценност...

В един момент в легендите бях вече

в измамната им красота увлечен,

а там дори абсурдните кроежи –

улавяха ме във магични мрежи!...

В моряшки кръчми и с жени крайбрежни,

но не надмогнал мощни центробежни

усилия на тъжната разлъка –

се случваше да пия: ром със мъка...

Понякога съкровища пиратски

деляхме със приятели по братски,

но златото събрано в престъпления

оставях в кръчмите: „на съхранение”...

А имаше и угаснѐли фáрове –

не даваше Съдбата често дáрове

и ветровете: диви, поривисти

ме блъскаха във брегове скалисти...

Общувах и със Дявола, и с Бога,

събирах мълнии да паля огън...

Религията бе ми, но и Храма

с величието свое: Океана!...

... С попътен вятър носеха се дните,

а нощем си говорех със звездите

и даже – недостъпното за всеки –

разхождах се по лунните пътеки...

(... но случвало се е: на бряг забравен,

самият от Съдбата изоставен –

да прокълна понякога Безкрая,

от който нищо по-добро не зная!...)

11.08.2019. / Едно време в Океана