Сто пъти да умирам и възкръсвам
бих оспорвала отново смисъла,
дори да знам,че спорът ми е „кауза пердута”.
Защото Силата е слабост,
а Величието- високомерие
когато побеждават
до край изпълнена със сила- Слабостта.
Дали пък тленното е тленно
колкото изглежда?!
Величията са силни във злините.
Чрез тях налагат своето величие.
От гняв строшени зъби да се валят във устата,
от глад и жажда като свещица да се стичам,
да се налеят с кръв очите от безсъние,
бих била горда в своето упорство,
в отгледаното упование
към неназовимите представи.
Щом волята на Някой е да съществувам,
аз имам право да оспорвам естеството Му.
И безусловно да подлагам на съмнение
отново и отново вложения смисъл,
защото свободата ми е сбръчкана и белокоса,
защото тя е безогледна тюрма,
в безкрайността-една живяла пленница.
И ако искам да съм истински свободна,
аз трябва да убия свободата.
И да запратя мъртвото й тяло в пустушта
когато съм надбягала представите.
Когато се опитвам да докосна
с върха на сетивата непознати истини
и естества безименни,
аз винаги подлагам на съмнение
измисленото съвършенство.
Отнемам му короната и скиптъра.
и развенчавам жалката му власт.
Дали не съм капчука пролетен,
който дълбае дупка във земята?!...
Сто пъти да умирам и възкръсвам
бих била горда в своето упорство
да оспорвам смисъла...
© Диана Кънева Всички права запазени