Сто пъти да умирам и възкръсвам

бих оспорвала отново смисъла,

дори да знам,че спорът ми е „кауза пердута”.

Защото Силата е слабост,

а Величието- високомерие

когато побеждават

до край изпълнена със сила- Слабостта.

Дали пък тленното е тленно

колкото изглежда?!

Величията са силни във злините.

Чрез тях налагат своето величие.

От гняв  строшени зъби да се валят във устата,

от глад и жажда като свещица да се стичам,

да се налеят с кръв очите от  безсъние,

бих била горда в своето упорство,

 в отгледаното упование

към неназовимите  представи.

Щом волята на Някой е да съществувам,

аз имам право да оспорвам естеството Му.

И безусловно да подлагам  на съмнение

отново и отново вложения смисъл,

защото свободата ми е сбръчкана и белокоса,

защото тя е безогледна  тюрма,

в безкрайността-една  живяла пленница.

И ако искам да съм истински свободна,

аз трябва да убия свободата.

И да запратя мъртвото й тяло в пустушта

когато съм надбягала представите.

Когато се опитвам да докосна

с върха на сетивата непознати истини

и естества  безименни,

аз винаги подлагам на съмнение

измисленото съвършенство.

Отнемам му короната и скиптъра.

и развенчавам жалката му власт.

Дали не съм капчука пролетен,

който дълбае дупка във земята?!...

Сто пъти да умирам и възкръсвам

бих  била горда в своето упорство

да оспорвам смисъла...