Автор: Генка Богданова
Напоследък баба Дана
сприхава и нервна стана.
Ходи смръщена, сърдита
като хала страховита.
Хока де когото свари –
дружки и съседки стари,
внуците, снахата Гица…
Даже селската кметица
скастри като остра брадва.
Нищо вече не я радва.
Секна й и апетита,
че гризе я мъка скрита,
въглен й гори в душата,
че я мъчи самотата.
От години е вдовица.
Бе мъжът й пияница,
бял ден не видя с Илия.
Пък и тя, защо да крия,
бе на Коста мераклия.
Но онази халосия
баба Неда го отмъкна
и душата й помръкна.
Нощем Дана не заспива,
денем ходи – хала дива.
Погледът й мрачен, див,
нервите й са пред срив.
Дните й текат усилни,
докторите са безсилни,
лек за Дана да намерят –
нервите й чак треперят.
И при врачка ходи даже
лек за нерви да й каже.
Гледа врачката, врачува,
и магии прави – струва
със оловото, с метлата
да прогони от душата
Данината мъка черна –
болест страшна и неверна.
Чудото и тя не стори ,
болестта й не пребори.
Но един ден стрина Гана
с Дана разговор подхвана:
- Дано, спри да страдаш вече,
заминавай за Наречен!
Нервни кризи, срив сърдечен,
знам, лекуват във Наречен.
Нервите си ще оправиш,
даже Коста ще забравиш.
Има там мъже засмени –
все „свободни“, все „ергени“,
болни, тънки и дебели,
за любов са закопнели.
Всяка вечер на забава,
ще танцуваш до забрава.
А пътеките в горите
са места за срещи скрити.
Тръгвай , Дано, хващай влака,
там късметът ти те чака!
От надежди окрилена,
хвана баба Дана трена..
После дълго тя се друса
до Наречен с автобуса.
Щом „площада“ с взор обгърна,
баба Дана пак посърна:
„ Боже, в тази пустош дива,
тук-там шава душа жива.
Де са страстните „ергени“
със мераци заредени?
Де са тез пътеки горски,
май измислици са хорски?
И отчаяна, унила,
куфара с последна сила
през курорта тя повлече,
Свечеряваше се вече,
щом пристигна изпотена.
Бе набързо настанена
в една стая със две баби,
стари, сбръчкани и слаби.
Със надеждица в душата
влезе Дана столовата,
но я гледката попари-
пълно бе с мъже, но стари
и болнави индивиди –
повечето инвалиди.
Пак увисна и ченето:
Може пък във кафенето
да открия свестен мъж,
то не става изведнъж!
Но надява се напразно,
кафенето беше празно
че затвори го отдавна,
„демокрацията славна“
Дана много се отчая:
„Път напразно бъхтих, зная!
Ще полегна да почина,
утре пък ще си замина.“
Двете баби спят дълбоко,
„бичат дъски“ нашироко,
Преди залез са заспали,
хъркат като десет хали.
А луната пълнолика
във душата й бърника,
гони съня от очите,
че е нервна – хич на пита.
„Но какво дочувам вънка?
На китара някой дрънка
песничка от младостта ми“
Май, че в кръчмата отсреща,
има веселба гореща.
Разсъни се баба Дана,
от леглото бързо стана,
новата пола облече,
метна сърмено елече,
поприглади си косите,
сложи сенки на очите,
на лицето пудра тури,
обу новите кондури
и покана без да чака,
към „купона“ тръгна в мрака…
Цяла вечер там танцува,
с кавалерите флиртува,
яде чеверме родопско,
дегустира вино „попско“
и в добро настроение
пя песни с вдъхновение.
Като в романтичен сън,
срещна изгрева навън
със един вдовец чаровен,
малко сбръчкан, но гальовен,
който си призна зарана,
че е влюбен вече в Дана…
Вярвате или не щете,
Дана цъфна като цвете.
Без нагревки и масажи,
без лекарства скъпи. Даже
вани „перлени“ не прави.
Кавалерът струва-прави,
излекува баба Дана
за една курортна смяна.
Да, Наречен чудо прави,
всички се завръщат здрави
и са бодри и засмени
чак до следващите смени.
© Генка Богданова Всички права запазени
Поздрав!