Баба  Мария

               Прибирам се късно, а някой ме чака. 

                           Притеснени очи поглеждат ме в мрака.

                           Със загрубяла ръка тя нежно ме милваше,

                           сякаш с любов ме подсилваше.

                           Дълбоките бръчки не скиваха красотата,

                           в потъмнелите очи виждах пъстротата.                          

                           Беше слънчев ден, адска жега беше.

                           Тревите изгорели,под краката земята пръщеше.

                           Тихо беше... Нито птици, нито вятър, едно листенце

                           не се поклащаше. Само силен плач проряза тишината,

                           сякаш искаше да събуди душата...

               Гледах очите завинаги затворени.

                         Слушах сърцето, вече не тупти.

                         Гледах усните без дихание отворени,

                         а исках смеха и да ме озари.

                         От мен завинаги някой си отива, остава спомена

                         и тази болка сива..