Балада за скалата

Сред борова гъста и зелена гора
самотна скала разплакана пее...
В песента си разказва за любовта,
за двама влюбени, седели на нея!

Пропита със мъка, облечена в мъх,
какво тук преживяла разказва...
И само от спомена остава без дъх,
Те живот сложили в нейната пазва!

Скалата почувствала какво е любов,
от страст и плам дори премаляла...
А после... раздяла. В живота суров
невинаги, което искаме става!

За двамата влюбени песен пеела тя,
Девойката била красива и млада...
В косите ù Господ заплел бил нощта,
във устните ù налял бил наслада!

Мъжът, като струна, висок и красив,
със нежност в ръцете - коприна...
Денят се усмихвал безумно щастлив
и се радвал на тази картина!

Скалата потръпна и разроши мъха,
за двамата млади стори постеля...
Какво стана после? Чак не стига ума
и думите точни не успях да намеря!

Но беше стихия! Бе огромна вълна.
Цунами... от чувства и страсти...
Магическо сливане, на всички нива,
ги изпълни с моменти прекрасни!

А после... светът своя ход продължи.
Ето... дойде и часът за раздяла...
Боляха от обич горките нежни души.
Как да понесат болката цяла?

Тогава скалата, със сълзи във очи,
попи цялата болка горчива...
Във себе си скри я, дано замълчи
и на двамата млади спести я!

Във тоз миг скалата сдоби се с душа
и със болка от тежка раздяла...
А младата двойка със любящи сърца
си тръгна... дори не разбрала!

Оставиха болката, но в своята гръд
сърцата им... станаха камък...
Не чувстваха нищо и сякаш светът
опустя и изглеждаше жалък!

Единствено споменът - верен другар,
ги връщаше там, във гората...
Където телата им... станаха плам.
Там самотна остана душата!

Усещаха в нощите... мирис на мъх
и чуваха песните в мрака...
За девойка прекрасна и нейния мъж
и скалата, която ги чака...