Балада за спомена

                  Утрото разплакано се мръщи.

                  Небето посивяло е от скука.

                  Ограбен спомен, отново се връща

                  да заживее скришно тук, при бука.

                   Ще дойде буря и тя ще отвее

                   ненужното, на времето в боклука,

                   а споменът дали ще оживее

                   забравен, тихо, в някоя пролука?

                  И никой няма за него да жали.

                  Изгубен някъде, той ще се рее.

                  Продавани са всички идеали,

                  а този смешен спомен за къде е ?

                  В позлата есента ще пожълтее.

                  Ще запламти в оранжево червено,

                  а после ще се втурне снеговеят,

                  да разкраси земята изранена.

                  Споменът, от своята хралупа,

                  ще заплаче за съдбата изморена,

                  за срещите тук, някога, при бука,

                  с тайната любов... и споделена.

                  Идват хора, минават от тука,

                 предатели с омрази и завери,

                 приятели за радост и сполука,

                 а той шепти за мигове измрели.

                Днес, утрото разплакано се мръщи.

                Небето посивяло е от скука.

                Стар спомен чака някого пред къщи,

               за да разсее утрешната мъка.