Защо така е винаги?

Не се оценява дълбокото, истинско чувство?

Остава неразбрано написаното върху лист от коприна.

И какво от това, че пиша?

Нима някой се опитва да разбере,

по-скоро през ред чете,

за да мине проклето време.

И какво от това, че описвам?

Тривиалното е още на мода.

Четат онова що за разбиране е лесно,

забили поглед в онова,

което струва им се интересно.

Дълбоките чувства,

думите красиви,

мисълта, която те кара всячески да напишеш

туй що е в ума ти:

дали ще е спомен –

тъжен или щастлив,

дали ще е мисъл, която на никой не би могъл да обясниш,

дали ще е повествование,

история,

стих,

поема,

или просто кратко изречение,

изливаш го на листа от коприна,

с надеждата някъде там,

някой да се опита да го разбира.

Оставаш разочарован, и защо така?

Написал си туй що не можеш да кажеш на глас,

но дори и тогава –

кажи, кой те чува,

кой слуша,

кой разбира,

кой подава ти ръка,

кой вниква в думите ти, написани от душа?

За тях интересни са баналните слова:

стари любови,

изгреви нови,

бели луни,

сини езера и реки,

прилив на далечните вълни,

неказани думи,

незабравени души,

рани стари,

предателства от приятели,

залези червени,

птици уморени,

животи разделени.

Не се опитвай да се доказваш.

Животът прекалено къс е

за да търсиш нечие признание,

да молиш за нечие внимание,

да искаш нечие разбиране.

И какво от това, че пиша?

Някой навярно ми се смее,

на ум сигурно кълне,

че всичко красиво и дълбоко,

не успява да ви докосне.

Та на къде повече да дълбая?

От това, ще остана без сърце,

нима святото, за което мечтая

е просто шепа пепел в моите ръце?

Няма да видите в мене:

любови стари,

предателства от приятели уж добри,

няма да видите да лаская,

някои безименни рицари,

не ще описвам възхищение на природна картина,

езера, планини,

морета,и дълбоки океани;

на красиви изгреви,

и мъртви залези,

мечти несбъднати,

недокоснати звезди.

Тривиалност е за мен

всичко, което лесно може да се прочете.