Бдящата красавица
Това е приказка, но малко по-различна.
Във нея спящият съм аз, а тя седи до мен.
Седи и бди. Очаква моето "Обичам те"
петнадесет години – ден и нощ, и нощ и ден.
Технически, аз трябва всъщност да съм мъртъв –
изял съм най-отровната от всички ябълки.
Но тя не вярва. Тя ме чака, не помръдва.
Тя знае само, че ще се събудя. Някога.
Красивите ú устни плуват много тихо
в безмълвното небе, похлупило лицето ми,
мълчат над мен, усещат ме и леко дишат
над моите клепачи, в тежък сън залепнали.
Каква е тази власт, която я задържа
до страшния безжизнен ръб на тишината ми?
Мечта ли е, която никога не свършва?
Съдба ли е, узряла във сърцето на жена?
Очите ú смирено глъхнат, не говорят.
Те пазят своя шепот само за очите ми,
които някой ден, ей тъй, ще се отворят,
дочакани, спасени просто със обичане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
