Бдящата красавица
Това е приказка, но малко по-различна.
Във нея спящият съм аз, а тя седи до мен.
Седи и бди. Очаква моето "Обичам те"
петнадесет години – ден и нощ, и нощ и ден.
Технически, аз трябва всъщност да съм мъртъв –
изял съм най-отровната от всички ябълки.
Но тя не вярва. Тя ме чака, не помръдва.
Тя знае само, че ще се събудя. Някога.
Красивите ú устни плуват много тихо
в безмълвното небе, похлупило лицето ми,
мълчат над мен, усещат ме и леко дишат
над моите клепачи, в тежък сън залепнали.
Каква е тази власт, която я задържа
до страшния безжизнен ръб на тишината ми?
Мечта ли е, която никога не свършва?
Съдба ли е, узряла във сърцето на жена?
Очите ú смирено глъхнат, не говорят.
Те пазят своя шепот само за очите ми,
които някой ден, ей тъй, ще се отворят,
дочакани, спасени просто със обичане.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
