Бели гълъби

Вълните удрят бряг самотен,

разбиват се на пяна и умират

и само вятърът сиротен

далечни спомени намира.

Разказват те за друго време,

за чувства бурни и красиви,

за черна мъка, тежко бреме,

за хора някога щастливи.

И ето, в миг стрелки се връщат,

брегът отново оживява

и мрак и свтлина пак се обръщат,

и океан от страсти закипява.

......................................................

Момичето е приказно красиво,

вълшебна лунна светлина я прави нежна и тъй

Жива магьосница на любовта.

Момчето – хладен морски бриз,

омайващ с дъх на сила, вяра и любов.

Да... двама лудо влюбени са те,

целуват се пред пълната Луна

на този бряг студен и пуст

и сгряват те със своите сърца

нощта, света и идващия ден.

Но зла съдба им завидяла,

простряла своя черен пръст суров,

момичето в болест оковала

и с любовтта им тя се подиграла.

Момчето гледа своята любима

и плаче с глас неутешим,

а Тя му казва:

„Върви, обичай друга, бъди щастлив... аз си отивам”

Той тихичко мълви:

„Не искам друга, за мене друга няма, ще бъда тук, до теб”

Въздишка, стон, последен поглед

и мъка някаква безкрайна в очите черни и красиви.

„Обичам те” - той тихичко прошепва,

но само празен глас потъва в тишината.

Прегръща топлото ù тяло,

целува бледите ù устни и

бавно бавно се отправя

по стръмен склон, бодлив и тесен,

към онзи бряг - щастлив и весел,

сега потънал в грозна самота.

.........................................................

Морето черно пак бушува

и няма мир ни нощ ни ден.

Скали самотни стоят и чакат

ураган да ги освободи от плен.

И само в синьото небе

два бели гълъба летят и се обичат,

далеч са те от грешната Земя,

от злоба, завист, болест и омраза.

И всеки ден нов изгрев те посрещат,

надеждата на силната любов,

че няма да изчезне тя безследно

и вечно ще живее в полет нов!