Белите копита
– Помня черква бяла като мляко.
– Чудо ли е?
– То е по-високо.
Първо трябва някой да е плакал,
да плати за мъката наоколо.
– Ти ли плака?
– Плачеше Мария!
Аз не знаех още да се моля.
Вредом вопли. Вълчи хора виеха,
овчи кожи метнали на голо.
– Ти ръмжа ли?
– Взирах се нагоре
дето всички агнета отлитат.
Слушах как камбаната повтори
екота на белите копита.
– Полетя ли?
– Седнах до Мария.
Молех се додето спеше в скута ѝ,
щедро да дариш с любов ония
малки и невинни още Юди.
Цвета Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвета Иванова Всички права запазени
