Белият пристан
БЕЛИЯТ ПРИСТАН
Светъл лъч над блатата от лепкава кал!
В сън ли глас на Надежда дочувам?
Тъмнината ме блъска в лицето без жал...
Боже, как не научих да плувам?!...
... Аз отдавна не помня кой тук ме отлъчи
и защо с тъмнина ме наказа.
Само сливам гласа си със песните вълчи
и повтарям си: "Няма да мразя!"
А когато връз мене гърми и вали,
само тихо притварям клепачи.
Времето е лечител. И спря да боли.
Само споменът тук грозно грачи.
В черно блато - тъмница от лепкава кал,
всяка капка е с дъх на обиди.
Там затъва духът ми, отдавна заспал,
без от Слънцето изгрев да види.
И мираж ли е, Господи, днес този глас,
или Ти ми довя Вдъхновение?
Не умея да плувам! Далече съм аз...
Нереално е всяко спасение...
Но как тясно е тук, Господи! Как е тясно...
Задушава се вече сърцето!
Пее нежният глас: "Има по-добро място!
Приближи... и хвани ми ръцете!"
... Светъл лъч над блатата от лепкава кал!
Истина е! Крещя: "Не сънувам!"
Няма страх! Има цел! Виждам пристана бял...
Време е да започна да плувам!
Павлина Соколова
... С благодарност към хората, които ми подадоха ръка в труден момент и ме разплакаха от щастие!
Стихът е посветен на Мария Янакиева и Михаил Цветански!
.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
