Може би бяхме безумно щастливи,
може би грях е това...
Самата Смърт дори ни завидя,
протегна към нас костелива ръка...
- Почакай, стара вещице, ела,
вземи на заем мойте очила,
огледай се и виж,
поразсъждавай върху своите дела.
Скъперници и егоисти от нищо не се трогват
и мислят само как да се замогнат.
А ти се разхождаш с косата
и спираш често пред вратата
на някой несретник, поет.
Понякога дори избираш невинните, чисти деца.
Самотна си и тъжна, Смърт,
изглежда затова си тъй жестока.
Ела, почакай, поседни,
послушай песен за любов...
Кой знае - може да решиш
призовката да отмениш,
за влюбените да отложиш срока.
© Наташа Биразова Всички права запазени