Беше нощ
и душите ни светеха -
разпилени от вятър светулки?
искри над пожар?
Днес –
души вече нямаме и
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли остана?
Стърнищата нямат
нужда от пламъци.
Днес –
крачим щастливи,
вием високо,
пием праха на живота...
Нахлузваме си хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.
Днес.
Не искам да мисля за Днес,
да живея - за днес,
да съществувам... Днес,
но мисля и... съществувам...
Не се гневя
и не виня
и не обичам...
да се увличам по мечти
за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
за преди –
когато имахме желание – за друго.
Душата ми е боса и мълчи...
и не оставя ходилата си по пясъка
към Утре.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозък.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.
© Габриела Цанева Всички права запазени