Свикнах
и с болката и със самотата.
  През ада и през рая минах,
подмамена от светлината.
  Какъв си ти, така и не научих.
Каква съм аз за теб, така и не разбрах.
  Защо ли цял живот аз не сполучих?
Защо ли за тебе всичко пропилях?
  Сега за мен всичко е безразлично.
Не се трогвам от хорски думи или светски глъч,
  изглежда целият театър тъй комично.
Всеки егоистично търси своя лъч...
  Спрях да се боря за признание,
нелепо изглежда в моите очи това.
  А колко често чува се ридание
на различни хора във нощта...
  Научих се сама напред да вървя.
Сили черпя от миналата несполука.
  Безкористно всяка троха деля.
Не получавах благодарност и за мен това бе поука.
  Боли ни, когато порастваме.
Когато разбираме колко глупави са нашите мечти.
  Боли ни, когато упорстваме
и отричаме, че виждат другите сълзи.
  Светът внезапно се променя.
Става по-сив, по-суров.
  Безгрижието с грижи се заменя
и никой за това не е готов.
  Но учим се и започваме нещата да приемаме.
С времето забравяме, че сме били деца.
  По своя път и ние егоистично поемаме,
макар че никой не иска това.
  Аз вярвах и молех,
да не бъда като големите  желаех.
  Че такава лоша няма да бъда, спорех,
а аз просто като всички деца мечтаех...