Прелитам пак през магистрали прашни,
пред мен е само синьото небе.

В душата ми изгарят чувства страшни, 
за туй че съм далеч от твоето лице.

Но давам газ, летя безумно от мъката да мога да избягам... 
Но не, не мога... след всеки залез
все по силно аз за теб ръце протягам.

Да обърна, да се върна ми се иска,
Но небива знам и сълзите в юмрук си стискам 

Горчи в гърлото, но със зъби скърцам нали съм мъж! Нали съм силен!

Делят ни вече планини, дори морето
и все по силно за тебе бие ми сърцето,
изпомпва мъката проклета към всяка моя мъжка клетка.

И вече чувствам се почти безсилен
И питам се без теб дали съм мъж?
Дали съм силен?