Безименно
аз съм теб
ти си мен
един е ние
всички са едно
и също
аз
съзнанието е емпатия
отъждествяването е
за да почувстваш
лично
истински
различното
в приятеля
насън
се проектираш
в огледалото
на чуждите очи
за да се видиш
наяве запомни че
дегустираш
едностранното
познание
което в тебе спи
изпод клепачи
от дуални възприятия
отваряш двете си
посоки
на избрания
за избора
кое съцветие да разцъфтиш
кулминационно
на дървото ябълково
и в крайна сметка
всички сме цветя
деца на арбалета
легнал
по ръката на Съдбата
Тя
с безброите ръце
нетленните крила
короната ѝ плетена кристално
със тройна плетка
в края на фрактала
е звезда
дъгата е навсякъде
но едноцветна
и не пледира своята вина
не бърза да се възгордява
но не си мислете
че е срамежлива
или ефимерна
и затова закрива с було
непорочната си красота
премрежена
от клетката на клепки
пречупвана дори от мъничката капчица
роса
търсете Я
в забоденото време
точка
на върха на Нейната стрела
по-точно
се превръщам на глухарче
и дочувам вятъра
просвирващ кухите стебла
който до мига е дремал
а сега е следствие
на признака
че в шепите си имам
семенце
а в мисълта си
тънка сребърна игла
отказвам се от авторство
не го приемам
макар и да съм сигурна в това
че го отнемам
на собствената си душа
не ми принадлежи
но е във мен заченато
родя ли го
науча ли го на крила
обвързвам го
към стремето на времето
и то само се приучава
на душа
отказвам се от авторството
и го заслужавам
да бъдеш
или да не бъдеш
суета
въздъхвам
и го разпилявам
който си го пожелае
негово е
поело първи въздух
с паяжинени пера
закърмено със Слънце
сбъднато стихотворение
небето в тебе спи
и ветровете са задремали
спиралите им
още са стъкла
ще стреляш ли?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
