Безплътни надежди
БЕЗПЛЪТНИ НАДЕЖДИ
Душа, защо ми даваш безплътни надежди?
Не виждаш ли голите клони черни отвън,
на небето смръщените рошави вежди
и сърцето зовящо спокойствие и сън?
Не усещаш ли изпиващите болки,
стекли се по вените на тъмна нощ?
Колко може да се страда, още колко?
С благословия Бога ли ти дава мощ?
Ти вечна си, а аз съм земна и тленна
и ми е нужна любов и от огнище топлина.
Не искам цялата усмихната вселена.
Искам само него, само него тук и сега.
Очите си жадни да впия в неговите очи.
Тая жажда да се влее дълбоко в кръвта му.
Две тихо от сърцето покапали солени сълзи
да звъннат като камбани медни в съвестта му.
Ръце протягам, скъпият образ да докосна,
усмивката, устните, които страстно целувах.
Да изтичам през поляните зелени росни
и прегърна звездите, които жадно бленувах.
До неговото рамо силна, влюбена летях.
Небето беше нашата най-здрава опора.
Чрез него какво е обич всесилна разбрах,
но и подивялата разрушителна мъка какво е.
Душа, не давай ми напразни надежди!
От времето и болката косите побеляха.
С пепел се покриха несбъднати копнежи.
Годините в надежди безплътни отлетяха.
07 11 2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Борисова Всички права запазени
