Винаги ме връщаш там, където
ливадите са прозрачни и
междупространственото,
черно-синьо бреме се лута
навътре в мен, влиза и излиза,
превръща ме в бледорозово отражение
на това, което съм всъщност.

И блокираш мислите ми,
постепенно ме връщаш в онзи
измислено-наш януари, когато
небето преливаше в лазурено,
а струните на спрялото време се
удряха без посока в онова, което
нарекохме тогава „любов”.

И усещам тупкането на сърцата ни
да се изгубва
някъде назад във времето,
където пътищата ни вървяха един до друг,
или по дяволите,
когато вървяхме по един път и
обещавахме да завладеем света,
да го оплетем в паяжина, да го излъжем
и после да се върнем през април, когато
цъфнеха люляците и да се обичаме
до края на пространството,
между пространството и
преди пространството и да
бъдем безпространствени.