Битие
Свистеше бич жесток над правилата.
За съвестите нямаше "белина".
Но аз поех натам – към чудесата,
които баба вадеше от скрина.
Бурканче мед и сладко от смокини;
на дядо ми медалите повити;
един гердан с мъниста тъмно сини
и обич, в мъжката ми пазва скрита.
Разлюбваха ме – саблено посечен.
Дори Смъртта в лицето ме удари,
но аз на въглени от бук съм печен
и нося на псувни и на шамари.
Живях напук, на въпреки и много,
Живея ребром – ръбесто брадясал.
До вик и свяст, жесток до изнемога
и някъде след полунощ – порасъл.
Живея в най-възможната си кожа –
дете на улици и два-три двора.
Поне баща си да познавах, Боже,
но ти го взе, преди да проговоря.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
