Битие
Свистеше бич жесток над правилата.
За съвестите нямаше "белина".
Но аз поех натам – към чудесата,
които баба вадеше от скрина.
Бурканче мед и сладко от смокини;
на дядо ми медалите повити;
един гердан с мъниста тъмно сини
и обич, в мъжката ми пазва скрита.
Разлюбваха ме – саблено посечен.
Дори Смъртта в лицето ме удари,
но аз на въглени от бук съм печен
и нося на псувни и на шамари.
Живях напук, на въпреки и много,
Живея ребром – ръбесто брадясал.
До вик и свяст, жесток до изнемога
и някъде след полунощ – порасъл.
Живея в най-възможната си кожа –
дете на улици и два-три двора.
Поне баща си да познавах, Боже,
но ти го взе, преди да проговоря.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
