Всичко беше розово, красиво,
а сега тъмно и сиво.
Обичта гореше в нашите сърца,
ала зла тъма прогони я сега.
В началото за мене бе шега
и може би затова сега ще си платя.
Ала започнах силно да обичам,
усещах как на себе си не приличам.
И обичах, и раздавах, и прощавах,
и накрая жестоко съжалявах.
Но ето, дойде денят, във който ти призна,
каза, че съм безразлична, дори не осъзна...
Каза думи нереални, непознати,
които като нож забиват се в душата.
Каква душа? ... дори тя не ми остана -
остана огромна празнина и една непроходима стена.
... И все пак вярвах, че нещо ще се промени,
вярвах, че ще има красива любов и много мечти...
Защо ли вярвах? И аз не знам,
напразно беше, да, но не исках да се предам.
Пак обичах, страдах, дори се промених,
но утеха в никой и нищо не открих...
Открих началото на един ужасен край,
край, който не ще свърши, знай!...
Открих невинно, разбито сърце,
което ти като че ли изтръгна с ръце...
Открих един безмислен свят,
на страдание, болка и сълзи богат...
Дойде време да съм бивша, да усещам "лекота"...
Благодаря ти за това!
© Веселка Станкова Всички права запазени