Всичко беше розово, красиво,

а сега тъмно и сиво.

Обичта гореше в нашите сърца,

ала зла тъма прогони я сега.

В началото за мене бе шега

и може би затова сега ще си платя.

Ала започнах силно да обичам,

усещах как на себе си не приличам.

И обичах, и раздавах, и прощавах,

и накрая жестоко съжалявах.

Но ето, дойде денят, във който ти призна,

каза, че съм безразлична, дори не осъзна...

Каза думи нереални, непознати,

които като нож забиват се в душата.

Каква душа? ... дори тя не ми остана -

остана огромна празнина и една непроходима стена.

... И все пак вярвах, че нещо ще се промени,

вярвах, че ще има красива любов и много мечти...

Защо ли вярвах?  И аз не знам,

напразно беше, да,  но не исках да се предам.

Пак обичах, страдах, дори се промених,

но утеха в никой и нищо не открих...

Открих началото на един ужасен край,

край, който не ще свърши, знай!...

Открих невинно, разбито сърце,

което ти като че ли изтръгна с ръце...

Открих един безмислен свят,

на страдание, болка и сълзи богат...

Дойде време да съм бивша, да усещам "лекота"...

                                           Благодаря ти за това!