Препуска пак сърцето ми към къщи,
а болката в душата ми пълзи…
Небето даже сякаш ми се мръщи.
И тежко дишат старите лози.

Земята е напукана отдавна…
Мълчат изсъхнали стърнища и върби,
а някъде – оттатък хоризонта –
зората свири с хиляди тръби.

Кирпичената къща зад баира
едва стои на своите нозе.
И падат керемидите със трясък,
че няма кой греда да закове…

Че няма кой вратата да отвори
и седне пак под старата асма.
Там, дето само с вятъра говори
пресъхналата дядова чешма.

Затуй сега отново ме прегръща
не времето със поглед на врабче,
а болката по дядовата къща,
преди като сълза да изтече…