Пребродих хиляди вселени,
надзърнах във милион сърца,
освободих и множество пленени,
сълзи обърсах от безброй лица.
Наказах всичките злодеи,
ослепих ги с ярка светлина,
превърнах техните бордеи,
в пустиня, прах и в тъмнина.
Но никога не съумях да зърна,
сред моя гняв и луда сеч,
душица сродна, да прегърна,
прегръщах само моя меч..
Сечах във ярост, дива, безпощадна,
оплискан с кръв, облечен в мъст,
но мисъл страшна се прокрадна,
във всичко това Бог няма пръст.
Решил бях сам да отмъщавам,
нагърбен сам със чужда власт,
уж в светлина облечен плавам,
на мракът в зиналата, страшна паст..
И стискам меча в бяг безумен
и зъби стискам тичайки напред,
и считайки се за разумен,
измамен със сърце от лед.
Тогава спрях, съблякох бронята и махнах шлема,
захвърлих щита нейде настрани,
понечих някак си от плещите да снема,
безумието си, но тежестта уви
събори ме и паднах на колене,
забих и меча в рохкавата пръст,
и плаках, молейки се някой друг да снеме,
от мен, гнева, омразата и тази жадна мъст...
И тъй прекарах хиляди години,
а всъщност беше минал само миг,
пребродих из безчет пустини,
и чух накрая жален вик..
Аз виках, сгърчен на земята,
безпомощен крещях сред тишина,
и чак тогава в тъмнината,
видях неземна светлина.
Захвърлих меча най-накрая,
той падна, счупи се на две,
разбрах, че за да иде в рая,
човек най-първом трябва да умре...
За своите желания и его
за жаждата да бъде бог,
да срути къщичката си от лего,
да слезе от пиедестал висок.
Тогава чак ще бъде годен,
и както зрънце не пониква, ако не умре,
от себе си ще спре да е заробен,
ще стане стрък сред житни класове...
© Лебовски Всички права запазени