Бряг желан
Не бяха чудните поляни
с дъха на лунните лъчи,
не беше парещото слънце,
едно на милион зори.
Не бе кристалът толкоз гладък
и шепнеше безброй неща,
забравени от силен огън,
поведен от една сълза.
И делникът не бе безстрашен,
не лумваше ни с болка, ни със срам,
човекът тъй не бе самотен,
не бе и в сиво любовта.
Усмивката бе първият ни поздрав,
прегръдката - начало на деня,
помагаха си те, душите хорски,
без капка задна мисъл и вина.
Но скоро се събудих и посрещнах
студената мъгла на този ден,
във който пак ще бродя из провала,
а мислите ми ще са бряг желан.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Русланов Всички права запазени
