Буря
Медчета слънчеви, върху чудна пита,
слънце... жътварки, косачи с бради,
жени, танцуващи с мъже, дето пият
халби до дъно и кършат снаги.
И пиха, и викаха... земята се люшкаше,
от мъката блъвна кат ручей пиянството,
и силните звуци, дошли от конюшните,
с подкови в галоп обсадиха пространството.
Конник със ях се зададе в полето,
потъпкващ в тревите, ухаещ на мента,
ситуация, в която красиви поети
с възхвала ще пишат редица легенди.
А в очите им вече горяха пожари,
разпалени с мъничък пламък - искра,
със поглед в небето дланта си разтваряха,
в молитва пламтяща и в хладна гора.
Защото със залеза идваха каляви,
студени кат никога, мрачно надвесени,
черните облаци силно разлаяли,
дъжд като пяна от дрипави песове.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димчев Всички права запазени
