Буря
Медчета слънчеви, върху чудна пита,
слънце... жътварки, косачи с бради,
жени, танцуващи с мъже, дето пият
халби до дъно и кършат снаги.
И пиха, и викаха... земята се люшкаше,
от мъката блъвна кат ручей пиянството,
и силните звуци, дошли от конюшните,
с подкови в галоп обсадиха пространството.
Конник със ях се зададе в полето,
потъпкващ в тревите, ухаещ на мента,
ситуация, в която красиви поети
с възхвала ще пишат редица легенди.
А в очите им вече горяха пожари,
разпалени с мъничък пламък - искра,
със поглед в небето дланта си разтваряха,
в молитва пламтяща и в хладна гора.
Защото със залеза идваха каляви,
студени кат никога, мрачно надвесени,
черните облаци силно разлаяли,
дъжд като пяна от дрипави песове.
© Димитър Димчев All rights reserved.
