Призрачни облаци се прокрадват.

В суматоха е небето.

Готово да заплаче.

И да намокри хората.

Слънцето пее приспивно.

Една количка и силует на момиче едва се виждат долу.

Закачка и телефонен звън.

Обичливо жената говори напевно.

Вятърът се шмугва между листата.

Ехото се отразява горе.

Събудени капките проплакват.

Дървета и капнали листа.

Бебето учудено гука.

Момичето крие лицето от дъжда.

Целува детето.

Роклята е ветрило.

Тротоарът рисува сърца.

Ала времето е белязано.

Гръм. Още един. Вик.

Клоните са демони.

Шуми наоколо, трещи небето.

Плахо жената гушка детето.

Очаква надеждата.

Червената рокля е като люлка.

Страхът е по-силен от нежните устни.

Тромаво звъни позната мелодия.

Идвам! Сега!

Хлипа момичето и очаква. Душата е свита, тревожно мракът в нея я стряска.

Оголено пространство.

Облачен ад.

Небето се вълнува като девица.

Тук си, любов!

Жената с детето се притиска в мъжките ръце.

Вярата е много близо. Като рисуван тебешир.

Сълзите спират, усмивката и близостта гонят силния вятър. Обичта моли небето.

Изведнъж слънцето стреснато търка очи.

Светлината дарява, а не отнема.

Дърветата и тревите са красиви .

Болката излетява.

Тримата прогониха сивото.

Светът пак е пъстър. Паркът – пречистен.

Все още е лято.

Приказка безкрай.

Любовта я доказа.