Бурята
Накараха ни облаците тежки
да замълчим, загледани в безкрая,
забравили и болки, и копнежи,
за слънце и небе да не мечтаем.
Потънахме във сивото тогава.
Засвятка електрическата нишка
и тътен глух погълна ни в забрава -
на светлото небе една въздишка.
И сблъскаха се топло със студено,
да си премерят силите призвани.
Светкавицата блесна по-надменно,
а грохотът разтърси сетивата ни.
Учудени пред бурята немеехме!
Какво ги караше в двубой да се обърнат?
Дали за облаците беше просто песен,
или пък бе стремеж да се прегърнат!
Но притъмня. И сенките отвлече
неканения ритъм на стихията.
И изведнъж в нозете ни се стече
пороят със танцуващия вихър.
Дали сълзи се раждаха пречистващи,
или измиваха небето и земята!
Излишно бе да търсиме причината -
Природата спектакъл ни изпрати!
Смирени, очаровани и горди
се чувствахме със бурята единни,
и чакахме небето да отвори
пак своите прозорци ясносини.
Очаквахме дъгата, седемцветната,
да заблести далеч зад хоризонта.
Венец на помирение просветна
и всички страхове от нас прогони.
Дано и ний в живота си да можем
със бури да се сливаме загадъчни!
Да чакаме Небето да наложи
дъга от седем цвята - за награда!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
