Бях на осем години...
БЯХ НА ОСЕМ ГОДИНИ...
Бях на осем години, когато
отделих се от родния дом.
Беше пролет и идваше лято…
Аз потеглях на път мълчешком.
Не заплаках, прекрачвайки прага,
не помахах за “Сбогом!” с ръка,
ала тайно сърцето ми плака –
бях отхвърлен и с болни крака.
И заблъска ме грубо живота
в град, безкрайно далечен и чужд.
Аз – объркан, уплашен, самотен –
исках всичко да бъде ”на уж”.
Но не беше. Далече остана
онзи беден, но скъп бащин дом.
Малък бях за такава промяна,
но и бреме, защото бях хром.
За година пораснах със десет
в свят, приличащ на джунгла почти.
Влязох в него и вече бе лесно
да преминем интимно на “Ти”.
Хапеш, щом те ухапят жестоко,
удряш с лапа – ударят ли зле.
Разболяваш, усетиш ли болка.
Оцеляваш – това е добре!
Но отрова в душата не трупах,
па макар, доста чаши изпил.
Много често се гледам под лупа –
зъл ли, лош ли тогава съм бил
Е, това е зад мене далеко.
Знам, че днес се опитвам поне,
да откривам доброто в човека
и добро да раздавам навред
1997 г.
Добрич
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румен Ченков Всички права запазени
