Бял стих
Каквото вземах, вземах според ръста си,
на пръсти все се вдигах, към звездите.
Но ти душа добра, широкопръста си,
такъв ми е и нравът – любопитен.
Очите ми широко са затворени,
за злобата, за алчността и кича,
в сърцето чудесата пускат корени,
на аязмо сърцето ми прилича.
На думите водата – лековитата,
разливах щедро не пестях искрите.
Какво остана? – сигурно се питате.
Бял стих, отколе, там - в душата скрит е.
Човешка плът – корава и обръгнала,
въртящи ме среднощно стари кости,
но следвам Бог. От люлката съм тръгнала,
и всъщност са нещата много прости,
до вас вървя, отдето и да минете,
сред рат и болка, смърт и зли заблуди.
В стиха ми бял, знам, райски са градините
И няма Бог от там да ни прокуди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
