Бяла
Жаравата не топли, щом е изгоряла
и мъничкото топлина умира мимолетно
и как, кажи ми, как да бъда бяла -
сърцето ми е тъй окрадено и бедно!
И как да вярвам във мечтите, мили,
щом всяко ново утро е полято със сълзи
и ти си мислиш, че забравих и че са отмили
онова, което в мене радостта уби?
И как да чуваш моя смях сърдечен,
когато моята душа хрипти, удавена от болкa,
и как да продължа напред, когато споменът е вечен
и колко още ще ме нараниш, и колко?!
Последното парченце огън си отива,
със него мълчаливо се запътваш ти…
дори не виждаш, че така убиваш
сърцето ми, което не веднъж рани!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Гълъбова Всички права запазени
