Бяла
Жаравата не топли, щом е изгоряла
и мъничкото топлина умира мимолетно
и как, кажи ми, как да бъда бяла -
сърцето ми е тъй окрадено и бедно!
И как да вярвам във мечтите, мили,
щом всяко ново утро е полято със сълзи
и ти си мислиш, че забравих и че са отмили
онова, което в мене радостта уби?
И как да чуваш моя смях сърдечен,
когато моята душа хрипти, удавена от болкa,
и как да продължа напред, когато споменът е вечен
и колко още ще ме нараниш, и колко?!
Последното парченце огън си отива,
със него мълчаливо се запътваш ти…
дори не виждаш, че така убиваш
сърцето ми, което не веднъж рани!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
