Бяла смърт

Малки снежинки полепват по мен,

но не изчезват, оставяйки нежна следа

от вода.

А бавно проникват стрелите им ледени;

навлизат  уверено,

бойко

и сигурно.

Препускащи ледени конници

нахлуват в кръвта ми,

и в миг

река от снежни червени кристали

потича по вените...

Разкъсват ми жилите ледени,

проникват в плътта,

във костите,

в мозъка...

Ръцете ми са вече ледени

            и ледено докосват ледената кожа.

Студено е във мен.

Студени са ми молекулите.

И атомите също са студени.

Вкоченен аз стоя в тишината на нищото.

Бял фон от замръзнало езеро. 

Изправен съм там - блед и безпомощен,

с сърце вледенено и стъклено.

А моето прекрасно северно сияние,

танцуващо с развети коси от бели огнени пламъци,

искрящо…,

смеещо се...,

тъй ведро и усмихнато,

с прекрасен жест неразгадан

разпръсква ледени снежинки,

полепващи по мен.

Една замръзнала усмивка се откърши

и счупи се на пода.

А хилядите нежни, топли светове,

игриво криещи се в нея,

превърнали се в крехки ледени кристали

се разхвърчават шумно,

безнадеждно,

безвъзвратно.