Българийо

От север съм, дете на чистата вода родих се.

Реката възпита ме във свобода.

По Дунава оставих да тече наивността ми на дете

и молех се течението извън границите на дома да я отнесе.

По Янтра нейде плуваха моите коси,

а миризмата ми все още в тамошния въздух

провисва се и напомня за безгрижни дни.

На изтока морето пази моите следи,

а бризът подписа се в тефтера ми

и при разгръщането му отронват се пясъчни зрънца и спомени.

А вятърът в Родопите ечи и стене,

тъжи, че някой чужд родното от него се опитва да изземе. Или да го превземе.

В Стара планина забравих шала си и две очи,

отразени в тях са български шевици, почетни имена и дейци.

Марица, когато се сети, пише ми писма,

опъват се в мен нишки на носталгия и охота,

напомня ми никога да не заравям във забрава членовете на моята рода.

Казанлък посади в мен обичта към цветята и към всяка живина.

В полите на житата научих се истински да се смея и летя.

Българийо една, отпечатъкът ти сам в мен

не ще се заличи и след смъртта.