Бързай, лято!
Лятото изхвръкна като птиче
от дланта на сламеното слънце,
никой от гнездото не наднича,
трън, довеян, рамото ми клъвна.
Гъските се суетят и крякат
сякаш, че наследство изоставят,
утеших светулките, на всяка
лятото в сърцето е жарава.
Затъжих се, седнах да раздумам
тишината – щурчово сираче:
есента, преди да стане шума,
облаче до бисер ще разплаче
и разсипе слънцето в мъниста
с керемиден руж по хлебни круши,
ще наниже спомени златисти,
дъждосвиреца докато слуша
и дере си фустите на сляпо
в дългите шушулки на салкъма,
люшка в пазва сгърченото лято –
чак до зима някой път го кърми.
Лятото като живота мина,
сла̘достта горчи, люти в окото...
... „Грабвай, да не чакам чак година,
пет резервни гуми с колелото,
шест буркана мед, да имаш сили,
от сокол крило – да полетиш е,
Бързай, лято!... ако вятър жили,
ти сечи напряко, през мечтите.“
Бледо е небето като просяк
и с една въздишка, лято, те прокуди,
не унивай, ще ти пращам просто
обич, правена за чисто луди.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
