Бързай, лято!
Лятото изхвръкна като птиче
от дланта на сламеното слънце,
никой от гнездото не наднича,
трън, довеян, рамото ми клъвна.
Гъските се суетят и крякат
сякаш, че наследство изоставят,
утеших светулките, на всяка
лятото в сърцето е жарава.
Затъжих се, седнах да раздумам
тишината – щурчово сираче:
есента, преди да стане шума,
облаче до бисер ще разплаче
и разсипе слънцето в мъниста
с керемиден руж по хлебни круши,
ще наниже спомени златисти,
дъждосвиреца докато слуша
и дере си фустите на сляпо
в дългите шушулки на салкъма,
люшка в пазва сгърченото лято –
чак до зима някой път го кърми.
Лятото като живота мина,
сла̘достта горчи, люти в окото...
... „Грабвай, да не чакам чак година,
пет резервни гуми с колелото,
шест буркана мед, да имаш сили,
от сокол крило – да полетиш е,
Бързай, лято!... ако вятър жили,
ти сечи напряко, през мечтите.“
Бледо е небето като просяк
и с една въздишка, лято, те прокуди,
не унивай, ще ти пращам просто
обич, правена за чисто луди.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
