* * *
Завиждам ти за силата, с която
загърби всичко, дето сме били.
Завиждам и за безчувсвеността ти
към всички мои изплакани сълзи.
Завиждам ти за сляпата надежда,
че старата любов ще възкресиш
оплела те във миналото с прежда...
предателства, лъжи...
Но ще простиш!
Завиждам ти за тази доброта
...или пък примирение, с което
готов си да пожертваш любовта
към мен! (Да, знам, че аз съм ти в сърцето!)
Завиждам ти, че можеш да заспиваш
без близостта на нежното ми тяло...
Завиждам, че умееш да прикриваш
и онзи спомен...как сме едно цяло.
След сто години тиха самота
дали ще се погледнем във очите?
Дали ще си припомним любовта...
ръцете си, целувките, мечтите...
Сега... и аз ще тръгна срещу вятъра.
Сърцето си ще зазимя задълго.
Дали съдбата ще ни срещне някога
да се разминем... или да се с сбъднем...
28.03.2017 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
