Час по История
ЧАС ПО ИСТОРИЯ
Когато всички виха: „Бе-Ка-Пе!”
и чакаха да дойде комунизма,
аз още бях кварталното хлапе
и гледах на света през друга призма.
Капитализмът значеше стена.
Там – робски труд, тук – слънце и надежда.
Аз знаех всички първи имена –
Гомулка, Палме, Хонекер и Брежнев.
Повтарях като пълен идиот:
– Бъди готов! Навеки! Вечна дружба!
Там построиха първия робот.
Но тук решиха – просто няма нужда.
Там Пастернак четяха… Хора с вкус.
А ние тук дълбаехме доклада.
Да идем във Съветския Съюз,
за нас бе най-голямата награда.
Далеко бяха Англия и САЩ.
Затуй познанията ми за САЩ са бегли –
навярно там по цял ден са на плаж,
щом пълно е по улиците с негри.
Тук нямахме Великден. Дядо Мраз
ни носеше подаръци по Коледа.
И още помня лампата на газ,
бакалина – с наливното му олио,
стотинките за кифла и боза
и сандвичите с резенче саламец…
Изтрих ги като глупава сълза,
потеглила през морната ми памет.
Навярно днес съвсем съм откачил.
Вселил се е във мене черен демон,
щом си припомням онзи тъп Април
и три пъти по-тъпия му Пленум.
И как съдбата с нас се подигра,
как впи във нас червената спринцовка –
със лагерни огньове и „Ура!”,
с часа по строевата подготовка.
С полковници, от други полк дошли,
гимнастиката скачахме на голо.
Те искаха от нас да станем зли –
крещяха: – Марш! Крещяха: – Шапки долу!
Те плашеха ни – иде пак война.
Гответе се за битката последна.
Обляха в кръв Берлинската стена –
и леден дъх в гърлата ни заседна.
И не пред Бога! Пред съветски танк
редихме си молитвата зловеща –
да няма кръв във Прага, после в Гданск.
А София… да стане Будапеща!
Но ний манифестирахме така –
като река – и прясна кръв от вена…
Докато с хъс – с тояги на Це-Ка
убивали са – в Ловеч и Скравена.
За нас и хоризонтът бе юзда,
а нощем – по панелните етажи
се учехме какво е свобода
от Би Би Си – в задочни репортажи.
Там Лех Валенса стана президент –
напук на Кремъл и на Ярузелски.
Не бе дошъл тук сгодният момент
за бунтове – ни граждански, ни селски.
Другарите в Политбюро – и те
живяха като нас – с една заплата.
И мислеха ни – денем. И ноще.
И още соя блъскаха в каймата.
Аз подчертавах със червен молив
пасажите в „Работническо дело”,
където пишеше, че съм щастлив
с успехите на всеки град и село.
Зад зъбите езика си държа,
но истината да река съм длъжен –
живяхме. Но живяхме във лъжа.
А днеска тройно повече ни лъжат.
Крещях „Оставка!” – бял като платно.
И все така живеех – на магия
с това трагикомично три в едно –
корона, фес и вятър от Русия.
На всичко бях готов да тегля кръст.
Бях млад, бях силен, умен. Бях отворко!
Навред у нас върви игра на бъз! –
подир шамара ни подават морков.
Днес можеше, от щастие пиян,
палат да вдигна в родните Балкани.
И стихове на моя син Иван
да му редя за бодри партизани.
Ала какъв поет съм аз? Какъв поет?
Дори не съм Априлски… Дребен улов.
Обаче не написах нито ред,
от който някой ден да се срамувам!
С партийни песни, с думи на ангро
за ползата да гледам небосвода,
живях с портретите им – на Политбюро
и най над тях – Човекът от народа.
Той сочеше със вярна длан – напред!
Той сякаш ни гадаеше на карти
И аз – нали за мене бе портрет,
му вярвах, мили Боже… Как му вярвах!
Сега съм вече стар и уморен.
В не знам коя си есен вече влизам.
Щастлив ще си отида някой ден,
че не положих тухла в комунизма.
5 октомврий 2005 г.
гр. Варна, х-л "Бриз-2"
© Валери Станков Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
А аз харесвах часовете по "научен комунизъм" - може ли човеконенавистническа, реално руска - най-изостаналото племе диваци, " теория" да бъде."научна". На семинарите ме.избираха моите състуденти, защото говорех максимално бавно и се опитвах да се бъзикам научно, но бях и внимателен - тогава не се церемоняха - може да те изключат и това най-малкото. Абе какво да ви говоря - каквито "учителите" - руските примитиви, такива и нашите дваж примитиви. Че някои и "професори" станаха. Имаше олигофрени - мит..., вел... Ама пълни. Че и доста прости... Абе комунист му кажи и го заеби...
-
За мен най - гадни бяха часовете по научен комунизъм. Разпалено ни убеждаваха, че ни чака зад ъгъла, че живеем в по-висш строй. А когато ни караха да слушаме речите на 9 - я конгрес на БКП беше убийствена скука, но трябваше да си водим бележки.
-
Не е само соята в каймата, инжектираха урина в дините, за да зреят по-бързо, слагаха хинин в кефето/ако тая мътилка можеше да се нарече кафе/, добавяха стрита керемида в червения пипер, за да те ударят в кантара, да не говоря за хлорната вар в тоалетните, не се дишаше вътре - излизаш и ревеш, горчивите краставици със семки като на тиква, дето й режехме крайчето и го търкахме да излезе горчивото преди да я нарежеш в салатата, нарязания вестник на пирона в нужника..... ех "сладки" соц-спомени.
-
Преди време, няколко години преди датата на това стихотворение, една възрастна жена от София ми каза: “Лъжата, че си живял”. Това беше по повод новата история на България - комунизма. Колко болка имаше в тези думи. И как се лекува тази болка, и как се връща един живот?
-
Наистина се отплеснахме...
"В един прозорец гледали са двама.
Единият видял дъжда и кал.
Другият – зеленината, пролет и небето синьо.
В един прозорец гледали са двама."
Омар Хаям -
Не искам повече да спамя това точно стихотворение на големия български поет Валери Станков! Но... мангалите ги натикваха в Строителни войски и там ги научаваха да четат и пишат, и на занаят, основно в строителството. Затова сега дъртите мангали (по-бедните) са много по-грамотни от младите мангалски паразити. Циганорите трябва да са в Трудова повинност (едно много хубаво решение на инак калпазанина Александър Стамболийски).
-
Анани, Анани...
-
Тогава май нямаше безработни, гладни, и умиращи пред болниците. А циганите работеха и плащаха данъци. Вие ще кажете, все пак сте живели повече от мен.
-
Охо, имаше соя и още как!
И други простотии (то в комунизма само простотии и тъпни, какво искаш при нискокултурната доминация.на рашите) имаше... ама много. Валери е посочил само малко от тях. Упрвляваха ни олигофрени, не че сега.няма такива управляващи, де). -
Ако знаеш колко подобни професори съм слушала да се изказват. Точно това са бившите комунисти или отрочетата им които после се пребоядисаха и сега плюьт по Русия. Такива дал Господ. На тях надеждата им беше като сменят боята да постигнат нещо в живота си, но така като гледам повечето са си все още в калта.
-
織工夢の (Акеми Йошида): "... силно ме разочарова от определени сегменти на българския народ: неизтребимото русофилство на част от сънародниците ни, които виждат, с очите си виждат чудовищните престъпления, които върши Путинова Русия... " - Професор Калин Янакиев
... „Русия колонизира една огромна територия – на Евразия, която не е пресечена нито от океани, нито от морета, но всъщност през цялото време до нейното колонизиране е била населена от точно толкова много и различни поземни народи, колкото са населявали американския и африканския континент и които далеч не са чакали Русия да дойде, за да ги подчини на своята имперска власт.“ Професор Калин Янакиев -
Поздравления!
-
За коментаторите не знам, Безжичен, но аз съм неспасяема. И двамата ми дядовци- видни комунисти, баба ми- рускиня а едно от образованията ми- в Москва.
-
"Зад зъбите езика си държа,
но истината да река съм длъжен -
живяхме. Но живяхме във лъжа.
А днеска тройно повече ни лъжат."
Поздравления и от мен, Валери Станков - Албатрос! -
Браво! Ето това казва всичко за изродския комунизъм и неговите безкрайни злини! Ама тук (ти се знаеш, де) има още от тях. Особено някои "коментатори" и "коментаторки". Трудно се освобождаваме от тях, трудно. А съвсем трудно от "... корона, фес и вятър от Русия." Последното е съвсем трудно, но и най-важно!
-
Зад зъбите езика си държа,
но истината да река съм длъжен –
живяхме. Но живяхме във лъжа.
А днеска тройно повече ни лъжат.
Те не си тръгнаха, Валюше, вкопаха се и си изградиха техен капитализъм.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
