Чѐдо на тъжния свят
„Аз съм прасе всепризнато!“,
рече старика на крак.
После горчиво заплака.
„Аз съм ужасен глупак!“
„Нищо ти няма, човече!“,
казах със сигурен глас –
силно, а слабата вечер
виеше клони под нас.
„Има в душата ми болка.
Гния в самотните дни.
Няма в тунела ми воля –
дом на сълзи и беди.“
Капките капят сурово.
Удрят земята със крак.
Падат куршуми оловни.
Сдържани чувства валят.
„В моята също я има.
Ние сме хора за туй!
Синьо в студените зими.“,
свърших, но рекох и „Чуй!“.
„Трябва неспирно да пееш!
Много е цветен света!“,
казах, но ямите зеят
в нашите тъжни сърца.
„Песен за мъката няма!“
Мъката свива души.
„Имате щастие святo,
после – горчиви лъжи!“
Толкова точно го ка̀за.
Гърлото топка събра.
Някаква счупена ваза,
въздуха скъса с ръка.
„Имате право голямо!“,
нямаше как да греши.
„Всичко дали е измама?“,
мислено питай се ти.
Той си отиде безшумно.
Бавно изчезна във мрак.
Аз се превърнах във дума.
Чѐдо на тъжния свят…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
