Чѐдо на тъжния свят
„Аз съм прасе всепризнато!“,
рече старика на крак.
После горчиво заплака.
„Аз съм ужасен глупак!“
„Нищо ти няма, човече!“,
казах със сигурен глас –
силно, а слабата вечер
виеше клони под нас.
„Има в душата ми болка.
Гния в самотните дни.
Няма в тунела ми воля –
дом на сълзи и беди.“
Капките капят сурово.
Удрят земята със крак.
Падат куршуми оловни.
Сдържани чувства валят.
„В моята също я има.
Ние сме хора за туй!
Синьо в студените зими.“,
свърших, но рекох и „Чуй!“.
„Трябва неспирно да пееш!
Много е цветен света!“,
казах, но ямите зеят
в нашите тъжни сърца.
„Песен за мъката няма!“
Мъката свива души.
„Имате щастие святo,
после – горчиви лъжи!“
Толкова точно го ка̀за.
Гърлото топка събра.
Някаква счупена ваза,
въздуха скъса с ръка.
„Имате право голямо!“,
нямаше как да греши.
„Всичко дали е измама?“,
мислено питай се ти.
Той си отиде безшумно.
Бавно изчезна във мрак.
Аз се превърнах във дума.
Чѐдо на тъжния свят…
© Димитър Драганов All rights reserved.
