***

Растат криле и пътят полетя.
Прозорецът от студност се пропука.
Отсрещният таван издиша хлад.
В очите ми градецът няма слука.

Замина си коминът - недимял,
и всичките хлебарки под перваза.
Сетът ни - уж замислен да е бял,

а в блатностите кръшно ни помаза.

Човечета - навярно не били,

строяха с векове градини.
И вярваха, че чудни са били,

но от тичинките цъфтят гадини.

Змията изкусител няма глас,
яйцата вещо ние люпим.
Криле растат, но вън от нас.
А  пътя си грижливо чупим.