Черна самота
Не искам черна самота
душата ми да смазва.
И спомените като сол
да ръсят незарасналите рани.
Не искам “канарчета да пърхат”,
когато се разтварям сам в нощта…
и като слепец безсмислено да търся
в мъглата лепкава – несъществуваща мечта.
Остави ме, в миналото да потърся
своя тежък, черен грях.
Помогни ми, с лекота да се отърся
от бъдещия непочувстван страх.
Не искам да те срещам нощем,
с пълни със сълзи очи.
И скришом да поглеждам
иззад неосъществените мечти…
Не искам да ме чакаш нощем
с ревност и тъга.
И тихо да затръшнем
старата олющена врата…
Не искам да се чувстваш
длъжна на мен и на света.
И весело да се преструваш,
че аз съм твойта свобода…
Остави ме, да изровя
на миналото светостта.
Помогни ми, да помоля
за прошка Съвестта…
Не искам да робувам
на своите изстрадани идеи,
а някой по гърба да ме потупва
и да си мисли: “тъп плебей”.
Не искам да ме съживяват,
когато се почувствам мъртъв.
И след туй да възкресяват
миналото на един изстинал труп…
Не искам да се гаврят,
когато не разбират.
Не искам да ме поучават,
когато ме убиват.
Не искам глупости да ми натрапват,
когато мога да разбирам сам света!
Не искам с ръждясали вериги да натягат
едничкото, което ми остана – моята душа!..
Не искам да мълча!
Не искам много!-
искам малко – малко топлина !!!…
Не искам черна самота……
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлиан Владимиров Всички права запазени
