Нощ! Студ! Тръпка и очакване!

Смъртта прокарва вкочанени от студ пръсти по гърба ми.

Побиват ме тръпки.

Краят е близо.

Сега мракът е одеялото, което ще ме топли.

Тъмнина ме обгръща.

Споменът избледнява.

Кръвта се стича по дланите ми.

Не боли! Дори е приятно.

Животът ме напуска, усещам го.

Наближавам мрачните двери на подземията към долната земя.

Там няма светлина. Мрак, само непрогледен черен мрак.

Някой ме вика!

Аз не желая да се връщам.

Тук всичко е спокойно и тихо.

Краят е близо.

Залезът скоро ще настъпи за мен.

Ковчегът ще бъде олтарът, където ще почивам вече.

Душата ми е обгърната в тъмнина.

Скитам се незрящ в черните катакомби.

Вече не е хубаво. Става ми студено.

Кръвта ми започва да изстива.

Ужасът на мъртвеца, който стене у мен, започва да се надига.

Духът ми блуждае. Вече не е спокоен.

Сърцето ще се пръска и събира до залеза на вечността не настъпи.