Слънцето печеше жарко

по поляните, изпълнени с цветя,

и имаше тук нещо малко,

което хиляди лица огря.

Тя беше малка черна роза,

израснала в зелената трева,

цветна и уханна доза,

за която бързо разнесе се мълва.

Тя бе една-единствена -

черна, като капка от нощта,

а красотата ù – убийствена,

несравнима с нищо друго на света.

Денем идваха при нея,

гледаха я дълго, с часове.

Тя беше сякаш малка фея,

обичана от всички богове.

Но когато слънцето се скрие,

тя оставаше съвсем сама,

а щом луната път пробие –

огряваше я бяла светлина.

Но всичко тук ù бе далечно –

тя чуваше, че нещо я зове

И знаеше, че времето не ще е вечно,

защото скоро тя щеше да умре...

Животът ù бе една магия –

превърната в роза тъй красива,

живееше тя като в килия

и усещаше, че вече си отива.

Душата ù копнееше за нещо,

наречено от хората любов.

И колкото да бе горещо,

тя не издаде нито зов.

Тя знаеше, че всичко свърши –

няма връщане назад,

и няма кои сълзите да избърше

и да я спаси от този ад.

Тя беше сам-сама в мрака,

обгърната от мъка и тъга.

Но стоеше още, трябваше да чака –

искаше да види първата дъга.

Но беше толкоз изтощена,

сякаш бяха я убили,

от живота тежък уморена,

загубила бе всички сили.

Прогорените от слънцето листа,

изсъхващите черни цветове,

усетиха в миг дъжда

и идващите топли ветрове.

Но беше вече много късно,

когато случи се това –

сърцето на розата се пръсна

и потекоха капки от кръвта...

И ето че се появи дъгата,

но от розата нямаше следа...

Тя беше там, дълбоко под земята,

напуснала завинаги света...

Слънцето изгря отново,

всичко бе като преди –

всичко за живот готово

в името да победи.