Jun 20, 2009, 9:08 PM

Черната Роза

  Poetry » Love
720 0 2

Слънцето печеше жарко

по поляните, изпълнени с цветя,

и имаше тук нещо малко,

което хиляди лица огря.

 

Тя беше малка черна роза,

израснала в зелената трева,

цветна и уханна доза,

за която бързо разнесе се мълва.

 

Тя бе една-единствена -

черна, като капка от нощта,

а красотата ù – убийствена,

несравнима с нищо друго на света.

 

Денем идваха при нея,

гледаха я дълго, с часове.

Тя беше сякаш малка фея,

обичана от всички богове.

 

Но когато слънцето се скрие,

тя оставаше съвсем сама,

а щом луната път пробие –

огряваше я бяла светлина.

 

Но всичко тук ù бе далечно –

тя чуваше, че нещо я зове

И знаеше, че времето не ще е вечно,

защото скоро тя щеше да умре...

 

Животът ù бе една магия –

превърната в роза тъй красива,

живееше тя като в килия

и усещаше, че вече си отива.

 

Душата ù копнееше за нещо,

наречено от хората любов.

И колкото да бе горещо,

тя не издаде нито зов.

 

Тя знаеше, че всичко свърши –

няма връщане назад,

и няма кои сълзите да избърше

и да я спаси от този ад.

 

Тя беше сам-сама в мрака,

обгърната от мъка и тъга.

Но стоеше още, трябваше да чака –

искаше да види първата дъга.

 

Но беше толкоз изтощена,

сякаш бяха я убили,

от живота тежък уморена,

загубила бе всички сили.

 

Прогорените от слънцето листа,

изсъхващите черни цветове,

усетиха в миг дъжда

и идващите топли ветрове.

 

Но беше вече много късно,

когато случи се това –

сърцето на розата се пръсна

и потекоха капки от кръвта...

 

И ето че се появи дъгата,

но от розата нямаше следа...

Тя беше там, дълбоко под земята,

напуснала завинаги света...

 

 

Слънцето изгря отново,

всичко бе като преди –

всичко за живот готово

в името да победи.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Анна-Мария Дионисиева All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....