На Рея баба й горката,

живяла в тъмен горски лес

сред диви зверове зъбати,

така говорят и до днес.

А Рея, мила и добричка,

със топла питка във ръка

решила да навести самичка

старицата добра в леса.

Вървяла колкото вървяла,

не щеш ли гладен, бос и зъл

пред нея се явил внезапно

ужасно страшен горски вълк.

Затракал зъби, но се сетил,

попитал накъде така

едно момиченце тъй малко

върви през гъстата гора.

А Рея, сърчице невинно,

разказала му до конец,

за милата си стара баба,

дори изплела му венец.

Накичен със цветята горски,

затичал стария вълчан

към къщата да изпревари,

на баба да  гостува сам.

А бабичката уморена

от старостта и болестта,

недовидяла и смутена

отключи пътната врата.

Вълкът набързо я излапал

и легнал в мекия креват,

но чуй, потропва на вратата

и Рея тъкмо в този час.

-О, бабо, мила и добричка,

какво е станало със теб, -

зарони бисерни сълзички

добрата Рея ред по ред.

-Защо ушите ти са дълги,

космата твоята брада,

ръцете ти са с нокти жълти

и виснал ти е тъй носа?

Вълкът се оправдавал дълго

със менопауза и стрес.

Пропуснал той да забележи

промъкващия се ловец.

Със скалпел остър - разрез сръчен,

по-точен от един хирург,

и бабата завчас измъкнал

от вълчовия сит търбух.

Ловецът се разшетал мигом,

скроил набързо от вълка

два-три кожуха и ботуши,

да топли своите крака.

А Рея с милата си баба

засмени тропнали хорце.

Живели дълго и щастливо

хем оттогаз та чак до днес.