Човек ли съм?
Зад маската на своята Надежда
се криеш, а Душата ти крещи.
Заглъхнал вик без милост я отвежда
към грозни несъзнати дълбини.
Ти стенеш, а Умът ти, сам, ликува,
тъй лесно се живее без Душа!
Но още несъзнал какво му струва...
Без нея, че Надеждата умря...
И в тоз момент изчезват всички маски,
и твоята, и тази на Света...
Безмислени са вече всички ласки,
далечен спомен става Любовта...
Умът се смей: "Човече, дай го ведро!
Цената на успеха е това!"
Но в теб усещаш нещо тъй нередно...
"Човек ли съм? Душата ми умря!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
